За Арбанаси

Голяма съкровищница на българския архитектурно- строителен гений и на възрожденската култура е събрана в един малък къс земя- Арбанаси. Живописно извисено над Велико Търново, това селища е характерно с ярките си исторически събития и обществени прояви от различни епохи. Историци, археолози, етнографи търсят обяснение на редица факти, свързани с развитието му, с народността на някои от първите заселници, с импулса, създал шедьоври на християнската духовност и култура. Арбанаси е включено в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Природната даденост на Арбанаси заедно с чистия въздух и здравословен климат, благоприятстван от беломорското течение, е предпочитано място за почивка както от наши така и от чуждестранни гости и туристи.

В пътеписна хроника от 1859 година изследователят А. П. Границки пише:”Към изток, половин час от Търново, се намира село Арбанаси (Загорие)…гдето са живеели през старо време българските боляри…”
Първите сведения за селището са във ферман на султан Сюлейман от 1538 година. Арбанаси заедно с Лясковец, Горна и Долна Оряховица е подарено на великия везир Рустем паша- зет на султана. Исторически извори, като например ръкописната история „Тюхреи юлмюлюкъ ве юлъ везери”, писана през 1759 г. от Осман заде Югаиб Ахмед- ефенди сочат, че султанският зет Рустем паша бил от славянски произход.

Различни са посоките на изследване историята на Арбанаси. Много от изводите за наименованието и произхода на това духовно и културно средище са все още в период на проучване. Едни от историците твърдят, че Арбанаси получава името си от заселниците, които идват от по тези земи след епохалната победа на цар Иван- Асен втори при Клокотница на 9 март 1230 година. В каменната колона, поставена в църквата “Свети Четиридесет мъченици”, издигната в чест на победата, се пише, че българският цар “завзе и Арбанашката земя”. Съвсем логично е да се предполага, че българските боляри със селяните си са се преместили от западните краища на страната като са се заселили близо до столицата. Понеже идват от Арбанашките планини, дали и наименованието на селището- Арбанаси.

По-точни писмени данни за историческото развитие на селището се намират в документи, приписки и хроники, съхранявани в петте църкви и двата манастира на селото. Арбанаси достига своя икономически разцвет през ХVІІ-ХVІІІ век, когато се превръща в активен търговски и занаятчийски център. Предприемчивите арбанашки търговци се занимавали с джелепчийство и суватчийство На тучните полупланински пасища се отглеждали хиляди глави едър и дребен добитък. Кожите, вълната, месото, лойта давали суровината за абаджийството, свещарството, обущарството, сапунджийството. От преработката на месото се произвеждали прочутата арбанашка пастърма, сушени езици и суджуци.

Рано на пролет търговците поемали с керваните си от 40-50 коня, натоварени със стока, към цялата Османска империя. Водели оживена търговия и в Италия, Унгария, Влашко, Молдова, Полша, Русия, във всички поробени от империята балкански страни. Стигали до Багдат, Персия и Индия, от където донасяли коприна, кадифе, подправки- стоки, веднага разпродавани в магазините им.

В края на ХVІІІ век селото започнало да запада в резултат от кърджалийските нападения, вилнелите чума и холера и особено след Кримската война ( 1853-1856 година). Голяма част от търговците се изселили във Влашко и в Русия. Други се пръснали из градовете и селата на империята. От преселените в Карлово арбанашчани е родовият корен на големите български дарители- възрожденци Христо и Евлоги Георгиеви. Оттук произлиза и фамилията Паница.

Другото по заможност съсловие били занаятчиите. Джелепчийството и суватчийството били свързани с обработката на месото, кожата, вълната. В Арбанаси процъфтявали и медникарството, златарството, изработването на бъчви, ковачеството, бубарството. Голяма част от населението се занимавало с отглеждането на копринената буба и на кехлибареното грозде. За изхранването на бубите цял масив Черничака бил покрит с черници. Четирите долапа за свилоточене произвеждали голямо количество сурова коприна, която се продавала в Италия, Цариград и на други места.

Почти всички семейства имали лозя. На варовиковите слънчеви хълмове от Балъковата чешма и Орелчето до Камъка и Чуката зреело гроздето, от което жителите на Арбанаси правели вино- елексир. През есента гроздоберът се превръщал в истински празник за цялото население.

И сега можем да си представим как са изглеждали жителите на заможното селище. На пазарската чаршия “Пазаракито” до Пазарската чешма под големите брястове пиели кафето си на сладка раздумка селските чорбаджии и богатите търговци. Облечени зиме в сукнени дълги кожуси, с обточени лисичи кожи, украсени с копринени гайтани те отивали на молитва в църквите. След тях вървели жените им, прочутите арбанашки кокони, пременени в копринени и кадифени дрехи, с нанизи от златни пендари, със скъпи украшения – накити с диаманти, сапфири, изумруди, смарагди, рубини…Последни вървели слугите, които носели огледалата и кутиите за скъпоценностите на стопанките си.

Няколко века славата на Арбанаси като богато и проспериращо селище помръква. В един исторически период то се превръща в крепост на гъркоманщината, но не загубва българския си национален дух. Негови потомци били ревностни възрожденци, участници и поддръжници на национално- освободителните борби против Османското робство.

През 1794 г. в Арбанаси идва, при синовете си, авторът на “Житие и страдания грешного Софрония“ поп Стойко Владиславов, по-късно Софроний Врачански. Той остава в селото няколко месеца, защото е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия.

В известната Велчова завера през 1835 година участвал арбанашчанинът Йоргу Витанов. Атанас Папазов и Панайот Николов били пък в Хаджиставревата буна през 1862 година и били заточени. Спиро Константинов от Арбанаси финансирал четите на Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Също така той участвал в Българския революционен централен комитет ( БРЦК), за което бил затварян. Тома Кърджиев организирал Черноводската чета през 1875 година. В Арбанаси е роден Иларион Драгостинов- виден революционер, един от ръководителите на Априлското въстание от 1876 година, загинал в неравен бой с турската потеря в Сливенския балкан.

Не случайно изследователят на Априлското въстание от 1876 година Д. Страшимиров пише:”Арбанаси дава…едни от най-възторжените души на онази епоха…”

Малко преди Освобождението на България от робство, в Арбанаси се случва знаменателно събитие. Големият духовен радетел за самостоятелна българска църква Иларион Макареополски отслужва тук първата църковна служба на славянобългарски език.

По време на Освободителната руско- турска война 1877/1878 г. единадесет арбанашчани участват във войната като опълченци.

Не случайно Арбанаси е наричан от изследователи, пътешественици, писатели паметник на възрожденската ни култура. Архитектурно- художественият облик на арбанашката къща е съвсем самостоятелен и няма успоредници в нито един от българските райони. Тя се счита за пряк наследник на болярските къщи. Историкът на българската архитектура Георги Кожухаров заключава:”…по своя произход и концепция голямата, богата и развита арбанашка къща е българска къща.”
За съжаление голяма част от това архитектурно- строително богатство е унищожено при кърджалийските нападения и по време на войните. Десетки къщи през зимата на 1877-1878 г. са изоставени, някои от тях изгарят, други са купени на безценица заради дървения им материал. Част от къщите са били непоправимо повредени при катастрофалното земетресение през 1913 година. До днес са запазени 144 къщи- архитектурни паметници. Хаджихристовата къща ( Арбанашкият хан) е един от тях. Други забележителни къщи са: Констанцалиевата, Хаджиилиевата, Кандиларовата и други. Характерното за арбанашката къща е това, че е богато украсена с дърворезбени тавани и врати, с резбовани капаци, с декоративни решетки. Дворовете, защитени с висока каменни огради, са потопени в зеленина, прорязана от пътеки- плочници.

Някога са наричали Великотърновския край “Българската Света гора” поради многото църкви и манастири край старата българска столица. Със своите пет църкви и два манастира Арбанаси заема достойното си място в този духовен център на православието. Църквите са:”Рождество Христово”, “Св. архангели Михаил и Гавриил”, ”Св. Атанасий”, “Св. Георги” и “Св. Димитър”. А манастирите са:”Успение Богородично” и “Св. Никола”. Църквите са необичайно за времето си големи култови сгради и подобно на къщите са строени с яки зидове, някои усилвани с контрафорси, с полуцелиндрични сводове, покрити с двускатен покрив, с малки прозорци. Дворовете на всички църкви са просторни, потънали в зеленина.

Най-старата църква в архитектурния резерват Арбанаси е “Рождество Христово”. Тя е строена в края на ХVІ и началото на ХVІІ век .Намира се в западната страна на селото, близо до манастира „Св.Никола”. В съседство до църковния двор е била къщата, която е била някогашен метох на „Света гора”.Там известно време е живял Неофит Рилски. Църквата „Рождество Христово” е най-богато изписания храм в Арбанаси.Стенописите в наоса (мъжкото отделение) са от 1597 година. От този период са великолепните композиции „Страшният съд” и „Рождество Христово”. С богати сюжети и фигурални изображения е и прекрасната живопис в притвора ( женското отделение). Изографисването на притвора завършва през 1638 година. А иконостасът към параклиса „Йоан Кръстител”, който също е към църквата, е едно от най-старите произведения на дърворезбеното изкуство по българските земи.

Най-голямата църква в Арбанаси е “Св.архангели Михаил и Гавриил”, построена през ХVІІ век и стенописана през 1761 г. от Зограф Михаил от Солун и Георги от Букурещ.

И другите арбанашки църкви „Св.Димитър”, „Св.Атанасий” и „Св.Георги” са едни от най-забележителните паметници на българското изкуство и култура от ХІV-ХVІІІ век.

Манастирите “Успение Богородично” и “Св. Никола” отначало са били енорийски църкви, но след като селището почти се обезлюдява, те остават в края му и се оформят като манастири. В манастира „Успение Богородично” се намира ценна старинна икона на „Св.Богородица”, релефна и обкована със сребро. С нея е свързано предание, че е чудотворна.

За красотата, привлекателността и природното богатство на Арбанаси е много красноречив откъс от книгата на д-р Димитър Ив. Папазов, издадена през 1935 година. Тя е резултат на негови лични спомени и събани данни: ” В библиотеката на дяда Димитраки се намирали написани три листа от някой си свещеник на църквата „Св.Никола” в Арбанаси още в 1798 год. преди ограбването на селото от кърджалиите. В тях между другото описал селото…В описанието се казва: ”Да млъкна не мога.Трябва да говоря, да възпея чудното Арбанаси, голямо село всред България, на една възвишена местност, жилище на боляри. Блести то като огледало по цялата епархия. Жилище на истински търговци…Пътят наистина е малко далеко и повечето е труден път, защото е една пътека. По крайнините на селото очите на човека се увличат- естествените разнообразности силно умайват. Цветя и цветове и плодовитите дървета имат добър плод. Постоянно благоухаят цветовете и миризмите на цветята. Цветя с хиляди цветове, диви и горски, от как от диви станаха питомни, придобиха голяма цена. Сърцето чувствува благодат. Казва го человек и го казва това, защото е чудно и дивно. Които го виждат, никога не се насищат да го гледат, а които не са го виждали, не го разбират. Очите се уморяват да гледат толкова неща, за които умът трябва да размишлява, а езикът да го изговаря. Въздухът има здрав(ъ) и добри градини с къщи благоустроени, където всички се занимават. Къщите са каменни, оградени с високи зидове. Всяка една изглежда като монастир.”

С Царски указ от 1921 година Арбанаси е обявено за курорт. А през 2000 година получава статут на историческо селище от национално значение.